Преди смъртта си през 1922 г. Дейвид Бом ни остави две теории, които предлагат много различен и в известен смисъл наистина холис­тичен възглед за Вселената и за нашата роля в нея.

Първата беше една интерпретация на кван­товата физика, която подготвя сцената за срещата и приятелството на Бом с Айнщайн. Това е теорията,която отвори вратата за оно­ва, което Бом нарича „съзидателно действие на подплатяващите... нива на реалността”. С други думи той вярвал, че има по-дълбоки или по-висши нива на Творението, които съдържат шаблона за онова,което става в нашия свят. Именно от тези по-фини нива на реалността произтича нашият физически свят.

Втората му теория е обяснението на Вселе­ната като единна обединена система на при­родата, свързана по начини, които невинаги са очевидни. По време на своята ранна работа в лабораторията по радиация на Калифорний­ския университет той имал възможността да наблюдава малки частици от атоми в специал­но газообразно състояние, наречено плазма. Бом открил, че когато частиците били в това плазмено състояние, те се държали по-малко като индивидуалните единици, за които обик­новено мислим, и повече като свързани една с друга - като части от по-голямото съществува­не. Тези експерименти положиха основите на това, с което Бом ще бъде най-добре запомнен - неговата книга от 1980 г, наречена „Цялост­ност и предполагаем ред”.

В нея Бом твърди,че ако можем да видим Вселената в нейната цялостност от една по-висока гледна точка, предметите в нашия свят биха изглеждали като проекция на нещата, които стават в друга ре­алия, която не можем да наблюдаваме пряко. Той гледал на видимото и невидимото като на изражение на по-висш и универсален порядък. За да направи разлика между тях, той нарекъл тези две реалии „предполагаема” и„обяснена”.

Нещата, които можем да видим и пипнем и които изглеждат отделени от нашия свят - като скали, океани, гори, животни и хора, са при­мери за обяснения ред на Творението. Бом приема, че те са свързани в една по-дълбока реалност по начини, които ние не можем да видим от своето място в Творението.Той гледа на всички неща, които са отделени от нас, като на част от една по-голяма цялостност, която нарича „предполагаемия ред”.

За да опише разликата между предполага­емото и обясненото,той използва аналогията на течащ поток. Гледайки на течащия поток като на метафора, Бом описва илюзията на разделеността:

„В този поток можем да видим вечно променящия се шаблон на вортекси, вълни, малки вълнички, плискане и други, кои­то очевидно нямат самостоятелно съществу­ване.”” Макар вълните на водата да ни изглеж­дат отделни, Бом гледа на тях като на тясно и дълбоко свързани една с друга. Те имат само относителна независимост, а не напълно неза­висимо съществуване. С други думи всички те са част от същата вода.

Бом използва подобни примери, за да опише своето усещане, че Вселената и всичко в нея, включително и ние, може да е част от по-голям космически шаблон, където всички части са рав­номерно разпределени. Бом нарича тази нова форма на прозрение „Неразделена цялостност в течащо движение”. През 70-те години на XXв. той предложи още по-ясна метафора, за да опише как за Вселената може да се мисли като за разпределено и въпреки това - неразделено, цяло. Бом все по- вече се убеждавал, че Вселе­ната функционира като огромна космическа хо­лограма.

В една холограма всяка част от онова, което обектът е, съдържа този обект в неговата цялостност, но в по-малък мащаб. За незапозна­тите с концепцията за холограмата давам под­робно описание в Глава 4. Според Бом онова, което виждаме като наш свят, всъщност е проек­цията на нещо още по- реално, което се случвана по-дълбоко ниво на съзидание. Именно това по-дълбоко ниво е оригиналното -предполага­емото. Така Шаблоните на „Каквото горе, такова и долу”” и „Каквото отвътре, такова и отвън” се съдържат в други Шаблони, които са цялостни” във ивън от себе си и различаващи се само по мащаби.

Елегантната простота на човешкото тяло ни дава красив пример за холограма, която вече ни е позната. ДНК, взета от дадена част на тялото ни, съдържа нашия генетичен код -целия шаблон на ДНК за останалата част от тялото. Без значе­ние откъде идва: от косата, ноктите или кръвта, този генетичен код винаги е един и същ. Както Вселената непрекъснато преминава от предпо­лагаемото към обясненото, Потокът от невиди­мото е онова, което е динамичното течение на Творението. Именно тази постоянно променяща се природа на Творението е имал предвид Джон Уилър, когато е описвал Вселената като предпо­лагаща участие -тоест като незавършена и не­прекъснато реагираща на нашето съзнание.

Това са твърдели и древните традиции. От древните индийски Веди до свитъците от Мърт­во море отпреди 2000 години, една принципна тема твърди, че светът е Огледало на онова, което става в по-висшите реалности или в една по-дълбока реалност. Например резюмето на преведеното съдържание на „Песни на събот­ното жертвоприношение” гласи: „Онова, което става на Земята, е само бледо отражение на по- голямата и цялостна реалност. ”

Ив квантовата теория, и в древните тексто­ве се твърди, че в невидимите реалности ние създаваме отпечатък за взаимоотношения, ка­риери, успехи и провали във видимия свят. Така погледнато, Божествената матрица изпълнява ролята на огромен космически екран, който ни позволява да видим нефизическата енергия на нашите емоции и вярвания (нашият гняв, омраза и ярост), проектирани във физическата среда на живота.

Както филмовият екран отразява безпри­страстно онова, което е било филмирано, така и Матрицата осигурява повърхност за нашите вътрешни преживявания и вярвания,където те могат да се видят. Понякога съзнателно, често пъти - не, ние показваме своите истински вярва­ния за всичко - от състрадание до предателство, през качеството на взаимоотношенията, които ни обграждат.

Ние сме като художници, които изразяват своите най-дълбоки страсти, страхове, мечти и желания чрез живото съществуване на мистери­озното квантово платно. Но за разлика от стан­дартното платно на художника, което съществу­ва на едно място вдадено време, нашето плат­но е от това, от което е направено всичко - то е на всякъде и присъства винаги.

Потрадиция художниците са нещо отделно от своята работа и използват своитеинструмен­ти, за да представят вътрешното Творение чрез външното изражение. Врамките на Божествена­та матрица обаче разделението между изкуство­то ихудожника изчезва: ние сме платното, както и изображенията върху него; ние сме инстру­ментите, както и художникът, който п” използва.

Идеята,че ние творим от позиция вътре в Творението, напомня анимационното филмче, в което една ръка първо рисува главния герой на екрана, а след това той започва да създава свои герои от позицията си в самата рисунка. Тогава изведнъж първоначалният художник вече не е нужен и излиза извън картината. Така героите заживяват свой живот и докато в измислената къщичка всички спят, всичко оживява- захарни­цата танцува със салатиерата, а чаената лъжич­ка тактува в съда за масло - героите вече нямат връзка с художника, който ги е създал. Това е опростен пример за това как функционираме в Матрицата като създатели, които създават от позиция вътре в нашето Творение.

Както художниците търпеливо очертават из­ображението, докато започне да съответствана онова изображение в ума им, същото става и с нашите преживявания чрез Божествената матрица. Чрез нашата палитра от вярвания, осъждане, емоции и молитви ние се оказваме включени във взаимоотношения, работа и ситу­ации на подкрепа и предателство, които се раз­играват с различни хора на различни места. Ед­новременно с това тези хора и ситуации често ни се струват познати. И като отделни личности, и заедно ние споделяме нашите творения като никога несвършващ цикъл - от момент след мо­мент, ден след ден и т.н. Каква красива,странна и мощна концепция! Както художникът използ­ва едно и също платно отново и отново, дока­то търси перфектното изражение на идеята си, така можем да приемем себе си като постоянни художници, които създават Творение, което се променя непрекъснато и което няма край.

Намекът, че сме заобиколени от податлив, из­граден от нас свят, е мощен, а за някои -даже малко плашещ. Способността ни да използваме Божествената матрица преднамерено и съзи­дателно внезапно ни дава силата да променим всичко според начина, по който виждаме своята роля във Вселената. Тя ни показва, че в живота има много повече от случайни неща и перио­дични синхроничности, с които се справяме въз­можно най-добре.

Нашите взаимоотношения с квантовата есен­ция, която ни свързва с всичко останало, пи на­помня, че ние самите сме Създатели. Така мо­жем да изразим своите най-дълбоки желания изцеление, изобилие, радост и мир във всичко - от нашите тела и живот до нашите взаимоотно­шения. И можем да правим това съзнателно във времето и по начина, който изберем.

Но както посветените в стихотворението в на­чалото на настоящото Въведение имаха нужда от лек тласък, за да бъдат нака­рани да Полетят, тези възмож­ности изискват леко, но мощно изместване в начина, по който мислим - за нашия свят и за себе си.

При това изместване нашите тайни желания, най-висши цели и мечти внезапно се появяват и колкото и чудна да изглежда подобна реалност, всички тези неща - и много повече, са възможни в ре­алията на Божествената матрица. Ключът е не само да разберем как работи тя; необходим ни е и език, с който да предадем своите желания, които са разпознаваеми за тази древна Мрежа от енергия.

Нашите най-стари и най-ценни традиции ни напомнят, че съществува език, на който да се говори на Божествената матрица - език, който няма думи и не включва обичайните знаци за комуникация, които използваме с нашите ръце и тела. Той е „толкова прост, че ние вече знаем как да го „говорим” свободно.”

Всъщност ние го използваме всеки ден в жи­вота си - това е езикът на човешките емоции.

Съвременната наука е открила, че чрез вся­ка емоция ние преживяваме такива рН и хор­мони, които отразяват нашите чувства. С пози­тивните преживявания на любов, състрадание и прошка и негативните емоции - омраза, осъж­дане и ревност - всеки от нас притежава силата да утвърждава или отрича нашето съществу­ване във всеки моментна всеки ден. Същата емоция, която ни дава подобна сила вътре в нашите тела,насочва и изпраща сила в един квантов свят, отвъд нашите тела.

Може да гледаме на Божествената матрица като на космическо одеяло, което започва и свършва в реалията на неизвестното и обхва­ща всичко помежду. Това покритие е дълбоко, с много слоеве и е навсякъде през цялото време. Нашите тела, живот и всичко,което познаваме, съществува и се извършва в неговите нишки.

Водната среда в утробата, нашата женит­ба, развод, приятелства и кариера, за всичко, което преживяваме, може да се мисли като за „гънки” в одеялото.

От квантова гледна точка за всичко - от ато­мите на материята и в нашите тела, на плане­тата и отвъд нея, може да се мисли като „за „нарушаване” на гладката повърхност на „оде­ялото”от пространство - време. Тогава може би не е съвпадение, че древните духовни и поетични традиции описват съществуването по подобен начин. Ведите например говорят за обединено Поле от „чисто съзнание”, което се къпе и прониква в цялото Творение. В тези тра­диции на нашите преживявания на мисли, чув­ства,емоции и вярвания, на цялото осъждане, което създават, се гледа като на нарушения и прекъсвания в Полето, което е гладко и не­подвижно. По подобен начин Хсин-Хсин Минг от XVI век описва свойствата на една същност, която е Шаблон за всичко в Творението.

Тя е всичко, което е - Контейнерът на цялото пре­живяване, както и самото Преживяване. Дао се описва като огромното пространство, където „нищо не липсва и нищо не е в повече”. Спо­ред Хсин-Хсин Минг само когато нарушаваме спокойствието на Дао чрез нашето осъжда­не, ние губим неговата хармония. Когато тази неизбежност се случи и се окажем уловени в чувства на гняв и разделение, текстът предла­га насоки за коригиране на това състояние:„За да влезеш в хармония в тази реалност, когато възникнат съмнения, просто си кажи - „Нищо не е отделно и нищо не се изключва” Ако желаем да създадем нови, здравословни и утвържда­ващи живота взаимоотношения, за да оставим изцелението да навлезе в живота ни или за да донесем мирно решение на проблема в Близ­кия изток, трябва да създадем ново смущение в полето - такова, което отразява нашето жела­ние. Трябва да направим нова „гънка” в това, от което са направени пространството, времето, нашите тела и светът.