(статия за гробницата на Бастет в Странджа писана и компилирана от мен, по повод посещението на Питър Муун в България през лятото на 2010 г.)
Странджа е една от планините в България, която крие много тайни в себе си. Намира се в югоизточната част на страната и продължава в съседна Турция, като се простира на обща площ от 10 000 кв. км., бивайки сравнително ниска като височина. Сединия си край планината се среща с Черно море.
Някои изследователи казват, че Странджа свършва в Константинопол (днешен Истанбул) със 7 хълма, върху които тамошната тракийска цивилизация започва своя живот 6 в. пр. н.е. Първия замък е изграден на първия хълм, който впоследствие се превръща в Магнаурската школа, където е учил и Боян Мага (който дава импулса за създаване на богомилството). В западната част на Константинопол и до ден днешен съществуват т.нар. тракийски врати и тракийски площад, а повечето императори са били с български или тракийски имена, което ясно показва потеклото им.
Легендата гласи че „Странджа” е била красива млада жена от знатен род, която по неспоменати причини никой не е посмял да поиска за жена. Тогава тя напуснала семейството си и с близки хора се заселила далеч от родният си дом. Не след дълго около нея започнали да се събират голям брой хора, които тя покровителствала и закриляла. По примера на амазонките, Странджа ходела с мъжки дрехи, обичала да язди дълго и да плува в морето.
Много кандидати идвали да я искат за жена, но тя връщала всички, докато един ден дошли голям брой черни хора предвождани от своя цар с явни намерения да не си тръгват без Странджа. Било невъзможно да откаже или да се използва сила, положението било безнадеждно. И в този момент земята се разтресла, морето и реките се разбушували, земята се надигнала и настанал страшен хаос. Когато всичко утихнало имало нови планини, морето от кристално бяло станало мътно и черно, а от черните хора нямало и следа. Така Странджа останала в планината си, която приела нейното име.
В познатата и непозната ни история много хора са минали оттам, живели са и са умирали, градили и разрушавали. Красотата и магията на тази планина е запечатала по малко от всичко в едно неизмеримо с времето състояние на нетленност и непреходност.
Богата на археологични находки Странджа много пъти е посещавана и изследвана от различни учени, ентусиасти, иманяри и религиозни представители. Тук легендите са преплетени с фактите, а науката – с мистицизма. Не подлежи на никакво съмнение обаче, че околността е пълна с разкрити и неразкрити тракийски светилища и съоръжения, някои от които могат да бъдат датирани още от атлантско време. Данните, с които се сдобих показват, че много е ограбено от иманяри през вековете; тази планина е пазила много съкровища и злато, но това само води на размисли, че има и много останало неразкрито, дълбоко скрито в недрата на земята.
По всичко личи, че целия район в древността е бил пристанище за фракция от оцелелите след катаклизма атланти, които разпръскват културата си сред местното население, което било траките. Интересен е факта, че именно в Странджа са откривани кости на гиганти, които веднага са потулвани, както това става с всяко подобно нещо навсякъде по света – нещо, за което си има специални екипи. Тези сведения достигат до нас тихомълком от приятели археолози.
Друго много интересно сведение е, че когато започва процеса по еретизирането и избиването на богомилите по света, те били събирани от цяла Европа и през таен подземен тунел, водещ началото си от пристанище на Черно море, били отвеждани в Странджа, в областта Марино селище, където били избивани. Говори се за над 66 000 избити богомили и седем посветени. Защо е било важно за някой да бъдат покосени точно там – остава загадка и до днес.
Въобще Странджа планина е богата на мистерии. Има доклади за много подземни тунели, правени от атланти и траки. Докладвана е също срещана с Йети, при която след 20 секунден контакт, съществото се разтваря във въздуха пред очевидеца. Споменавам това, защото не е история типична за България и изобщо района – или както става ясно – поне досега не сме знаели.
Безспорно, най-голямата мистерия в областта обаче си остава т. нар гробницата на Бастет.
Тя се намира в подножието на най-високия връх в българската част на Странджа – Градище.
Много истории се преплитат в една, много съдби се фокусират в една точка и ще се опитам изложението ми да бъде максимално подробно (като понякога, за целта ще трябва да се отклонявам от основната линия), за да можеш да разбереш детайлите предварително и когато отидем там да бъдем максимално адекватни наред със случващото се.
Историята около египетската гробница започва след появата на странна, древна карта с неразбираеми чертежи, геометрични фигури и йероглифи. Притежателят й, чието име се пази в тайна, решил, че става въпрос за скрито съкровище. Дълго време търсил специалисти, които да разчетат картата, докато се озовал в БАН. Оттам документът попаднал при Людмила Живкова.
Тук трябва да отворя първата скоба и да обясня коя е тя.
Людмила Живкова е дъщеря на Тодор Живков, българският комунистически диктатор и глава на БКП в периода 1956-1989 (сега за пръв път осъзнавам, че това са точно 33 години – не е ли това интересно?). Людмила е нетипичното за действителността и тогавашното мислене дете. Завършва история в софийския университет, история на изкуството в Москва и специализира в Оксфорд. Става министър на културата на Република България. В качеството си на такъв, Людмила Живкова прави един от рядко успешните за социалистическа България опити за реформа. Създава мощен екип в Комитета за Култура, дясна ръка и? е историкът Александър Фол(за който също ще стане дума по-късно). Безспорно изиграва роля за отварянето на България в културно отношение към не-социалистическия свят – прокарва и реализира идеята за създаване на Галерията за чуждестранно изкуствов София, както и редица международни изложби и мероприятия; България посещават редица изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят, често по нейна покана. Може би още по-забележителен е приносът и? в обратното – популяризирането на българската култура и историческо наследство зад граница. Един от многото примери за това е изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи”, обиколила повече от 25 столици по света и станала причина за световен интерес в областта на тракологията. Има роля в олекотяване на режима за недопускане на българи, особено учени и културни дейци, за посещения и работа в Западна Европа и САЩ. По нейна инициатива са организирани още честването на „1300 години България”, домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира” под егидата на ЮНЕСКО, построяването на „Национален Дворец на Културата” в София (който от смъртта и? до 1990 г. носи нейното име), както и откриването на буквално десетки хиляди културни домове, библиотеки, музеи и галерии из цялата страна, организира лично успешни археологически експедиции.
В същото време Людмила е невероятно обичана от народа и не крие (както повечето политици от световно ниво и до днес) своя дълбок интерес свързан с окултизма. Не знам как може да се обясни на хората от запада, които никога не са живели в условия на комунизъм (макар в САЩ той да е неумело прикрит и все още не напълно официален, но въпреки това – валиден) колко недопустимо и неуместно е дъщерята на вожда на народа да има подобни интереси. Оттам не може да се добие и пълно разбиране за личността на Людмила Живкова и нейното значение като явление за тези години в България. Така или иначе многобройните мероприятия, организирани от нея с идеята да популяризира по света самобитното наследство на българина се тълкува като „национализъм” от КПСС, в противоречие с пролетарския интернационализъм; особено остра е реакцията срещу „1 300 години България”. Интереса и? в света на езотеричното се появява след тежка автомобилна катастрофа през 1973. Тогава тя започва да се увлича по източни философии, установява връзки с небезизвестното руско семейство Рьорих, с което още повече си спечелва недоверието на идеологическите цензори в СССР, където философско-социалната система Агни Йога, проповядвана от Рьорих, е преследвана до 1987 г. Много известна става инициативата и? от огромен мащаб „Знаме на Мира”, която тя провежда. Във време, когато все още Студената война е в разгара си, по покана на България в столицата ни пристигат деца, които са своеобразни посланици на мира. Събират се в специално създадени влакчета и всички с усмивки и знаменца заминават за покрайнините на София, за да поставят и ударят камбанка на своята държава. Целият този проект се обединява от мотото „Единство, творчество и красота”. Три елементарни думи изписани на няколко езика, а целта е новите поколения да ги приемат и те като свое мото. До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3 900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Противниците и? в България я критикуват поради огромните средства, хвърляни в амбициозните и? проекти. Нейната „неудобност” и убеждения е причина да се спекулира с нелепата и? смърт – броени дни преди 40-я и? рожден ден – с версии за политическо убийство, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а официалната версия е злополука в банята; по-късно се предполага мозъчен кръвоизлив. След смъртта и?, политиката и? не намира наследник и голяма част от инициативите и? са преустановени.
Но да преминем към интересния период от нейния живот. По спомени от съвременници, скоро след съдбовната катастрофа, тя отказва да взема предписваните медикаменти и се изправя на крака с практики от нетрадиционната медицина. През последващите години проявява засилен интерес към източната философия и езотерични учения, което води до многобройни пътувания до Индия и Тибет, където се подлага на различни дисциплини и търси източници за истинския произход на българина (информация, която чак в последното десетилетие започва да излиза на светло за публиката). Людмила контактува активно с духовни водачи от цял свят. Близка приятелка с Индира Ганди – убитата през 1984 г. примиер-министър на Индия.
Известни са отношенията на Живкова с Ванга.
Ванга е следващата втора, голяма и ключова скоба, която се налага да отворя. Отново, много трудно е да се опише значението на тази личност на хора, които живеят извън България. Ванга губи зрението си много млада, когато бива ударена от светкавица. Тогава тя придобива силни пророчески способности, чиято правота се доказват и до днес, след нейната смърт. Тя не е обикновен ченълър. Приживе пред къщата и? винаги има опашка от хора, които искат да чуят нейния съвет по дадени екзистенциални или чисто битови проблеми. Предсказанията и? се изпълняват с удивителна точност, без грешка. Това превръща Ванга, в може би най-известната българка на всички времена – буквално всеки българин днес, знае коя е Ванга и е чувал за нея. Години след смъртта и?, все още се пишат книги за нея. Манията около тази жена е огромна. Колкото и парадоксално да е обаче, Ванга е още по-популярна в чужбина, отколкото в родната си страна (което е модел, проследим в историята, свързан с всичко българско). Най-известна е тя в Русия, където има опити да бъде канонизирана като светица от православната църква. Ванга редовно е посещавана от държавни глави на различни нации, президенти, министри и други за съвет. Това е съвсем накратко историята около тази жена.
И така, вече можем да се върнем към нашата история. Случката с тайнствената карта, за която споменахме по-горе е разказана подробно в книгите посветени на гробницата на Бастет „Хомо сапиенс за произхода на хомо сапиенс” на Кръстю Мутафчиев. Авторът е бил съветник на Людмила Живкова и като шеф на отдел „Културно наследство” е включен в изследователския екип в Малко Търново, който впоследствие започнал да проучва местността. И така активната част на историята започва през пролетта на 1981 г., когато секретна експедиция на Комитета за култура в състав от 5 човека е изпратена от тогавашния шеф на Комитета Людмила Живкова да извърши разкопки в седлото под връх Градище (710 м.).
Ще представя нещата обаче от гледната точка на друга ключова фигура в историята – племенницата на Ванга, която също се включва във въпросната експедиция. Следващото е превод на част от нейната книга посветена на Ванга:
„При Ванга идват какви ли не хора с най-невероятни въпроси, искания и проблеми. Идват дори и такива, които искат да им каже кои цифри ще се паднат от следващия тираж на тотото, за да спечелят много пари, разни иманяри, настояващи да им каже къде има закопани съкровища, за да ги открият. Някои от тях носят писмена и карти, мислейки, че като ги подържи в ръцете си, Ванга ще се ориентира по-лесно и ще им каже къде е точно мястото. Такива хора Ванга отпраща с възмущение, защото не признава придобиването на пари без честен труд.
Един ден при моята майка на Рупите дойде човечец с молба да му ходатайства да бъде приет от Ванга. Показа и? някакъв смачкан лист хартия с написани, по-точно много несръчно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на йероглифи.
Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които човекът каза, че представлявали карта.
Не вярвам и не се отнасям сериозно към този вид преживявания, слушах с половин ухо и с нарастваща досада, защото много хора ни притесняват с молби за ходатайства, а освен това трябваше да отидем до Петрич.
Човекът надълго и нашироко и? обясняваше, че носил тази карта при разни професори в София, но никой не могъл да му разчете писмото, даже му казали, че това са глупости, защото според тях там били просто наредени в редове знаци, които не приличат на никое писмо, което им е било познато. Та човекът беше дошъл при Ванга да му го „разчете” и да му каже къде са парите.
Понеже майка ми много добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и тъй като е отзивчива към проблемите на всички Вангини посетители, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да казва, че дъщеря й, т. е. аз, е изучавала и се е занимавала с йероглифи и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя много ме бе надценила.
Човекът дойде при мене - аз седях на пейката до Вангината къщичка - и отново най-подробно ми разправи всичко.
Вече съвсем притеснена, не го слушах изобщо и съвсем бегло погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го разчета, след като отдавнашните ми университетски познания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, оскъдни. Това бе непосилна за мене работа. Освен това „професорите от София” като че ли бяха прави. Наистина много от знаците приличаха на арабските йероглифи, но между тях имаше и съвсем непонятни за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, отколкото йероглифи.
Разбрах, че усилията ми са безнадеждни, но след като вече бях обявена от майка ми за „капацитет по йероглифите”, предложих на човека да ми разреши да препиша този текст и в София да го покажа на някои специалисти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.
Човекът се съгласи и след като се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.
Аз, разбира се, на часа забравих и него, и разговора, който водихме, защото още от началото бях убедена, че цялата тази работа е някаква измишльотина или плод на болна фантазия.
Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и спешната работа и следобед отново се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и след като си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия разговор, който водихме с този човек. Разказах и? за картата и йероглифите, които разглеждах и отново категорично заключих, че това е някаква глупост, за която не си заслужава да говорим.
Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време, после малко помълча и каза:
- Да, ама не е глупост! Тука става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята, нито за която и да е друга засега. Този текст и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за скрито съкровище, а за писменост, която досега не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг - няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно! Защото с него е записана историята на света - две хиляди години назад от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето.
Този саркофаг е сложен и скрит в нашите земи от хора, които са дошли от Египет. Вървели са с камили. Имало е и роби, войни и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат и зарит с огромни количества пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност.
Слушах Ванга удивена и смаяна и не вярвах на ушите си. Възможно ли е да има такова чудо - неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви причини да не вярвам на казаното досега от Ванга, но това ми се стори повече от невероятно.
Когато се върнах в София, показах преписа на мои колеги - специалисти и преводачи, - но те всички установиха, че този текст не може да бъде разчетен и вероятно представлява някаква безсмислица. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато отново отидох в Петрич, съвсем неочаквано пак заговорихме с Ванга за картата и скритото „съкровище”, за което става дума в нея.
На Ванга и? беше интересно да разговаря на тази тема. Имах чувството, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм показала преписа на специалисти и аз и? казах, че съм претърпяла пълен провал. Тя рече:
- Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е дошло времето му!
Казах й, че е много жалко, защото съм споделила казаното от нея пред неколцина приятели ентусиасти, които веднага изразиха готовност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим.
Ванга не отговори нищо, после дойдоха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а после като че ли вижда някакви картини, защото спуснатите и? клепачи се разтваряха и очите и? се движеха под тях, като че ли проследяваха нещо.
Когато отново останахме сами, изведнъж без всякаква връзка с водения в момента разговор Ванга ми заговори на предишната тема. Много бавно и отчетливо, много образно и като че ли четеше по книга - започна да ми описва подробно някаква местност в планината. Имах чувство, че самата тя е там и ми рисува с най-малки детайли онова, което вижда: не убягнаха от вниманието и? нито дребната растителност, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки. Накрая спомена за някаква голяма скала и каза, че трябва да отидем на мястото на 5 май. Попитах я защо точно на 5 май, но тя ми каза само:
- Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната.
И ми даде да разбера, че повече не желае да говори по този въпрос.
Въобще не разбрах какво означава последната и? реплика, но ние вкъщи сме свикнали да не задаваме излишни въпроси и аз се задоволих с това неясно обяснение.
Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „следотърсачи”, които дирят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите по-скоро ме притесняваше, отколкото да ми доставя удоволствие. На моменти ме обземаше сериозно съмнение в успеха на това издирване и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова точно и подробно ми го беше описала Ванга, че беше невъзможно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния край на малка поляна. Огледахме внимателно цялата местност, но не забелязахме в нея нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето различни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на големи разперени дървета.
По едно време следобед небето помрача и не след дълго заваля проливен дъжд. Потърсихме подслон под короните на дърветата, но след около час всички бяхме мокри до кости. На едно равно удобно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си дрехи и храната, но и брезентът не устоя на силните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи около два часа, после дъждът спря, но небето остана облачно и мрачно. Стъмни се. Запалихме буен огън, за да се изсушим, и решихме край него да прекараме нощта. Това ми се струваше доста лекомислено, още повече че бяхме само петима души в непрогледната нощ, наоколо нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не спираме посред път, да положим усилия да дочакаме тук идващия ден, за да видим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това съвършено непознато място е напразно, защото небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз искрено се съмнявах, че на другия ден ще наблюдаваме слънцето.
Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.
Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам защо решихме да застанем точно там и да очакваме нещо, неизвестно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има - вероятно много отдавна издълбани - три кръга, „соларни”, както ги наричат археолозите, с големина на малка чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто остър връх сочеше към земята.
Половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината около двадесет минути и след това почти цялата скала бе огряна от слънцето.
Без да сме специалисти и археолози, без да разбираме случайна ли беше тази игра на светлината, или сме били свидетели на някакво интересно явление, самият факт, че Ванга ми каза да наблюдаваме първите лъчи на слънцето точно на този ден - 5 май - и то ни даде своето странно доказателство (щом е казано - ще го видим!) - всичко това ни изпълни със странно вълнение и възбуда.
През целия ден коментирахме случилото се, разглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „бележеха”, и зачакахме да падне нощта, за да видим какво ще ни покаже слънчевата посестрима - луната.
Повтори се историята от предишния ден. Около три часа, преди да се стъмни, отново заваля проливен дъжд и отново се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко след това се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да видим нещо друго, но скоро установихме, че облаците постепенно се разчистват, и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.
Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.
Беше около 21 часа.
Навсякъде беше тъмно. Лъчът докосна върха на скалата и после, многократно докосвайки соларните кръгове от ляво на дясно, около петнадесет минути описваше вече познатия ни триъгълник с остър връх, насочен към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната скала и никой не смееше да пророни и дума, но вероятно и петимата сме мислели едно и също: случайна ли е тази игра на светлината по скалата, или между тях има някаква закономерност.
Но най-невероятното започва сега.
Конспирацията на генерал-полковник Скряб...
СВИРКИ ЗА ПАРЦАЛКИ
