Всичко започва преди около двадесет и пет години, когато той решава да напусне цивилизацията и всичко свързано с нея, включително работата и семейството си. Избира тропическите гори по поречието на река Хо в Северозападния Пасифик за свой нов дом, хвърля обувките си и става истински горски човек. На това му се казва живот извън матрицата! Въпреки че той все пак не живее в пълна изолация, общува с много планинари в областта и дори се съгласява, макар и с известно убеждаване, да участва в поредицата на National Geographic „Легендата за Мик Додж”.
Самият Мик е нов вид философ, чийто чудат характер веднага привлича вниманието и грабва публиката. Той споделя: „В продължение на стотици години семейството ми усъвършенства успешно изкуството да избягва цивилизацията. Единственото нещо, което трябва да направя, е да следвам краката си.”
Повече за него и начина, по който е решил да живее живота си, разкрива в интервю за Mother Nature Network.
Какъв беше животът ти, преди да заживееш в гората? Къде работеше? Какво образование имаш?
Работех като механик. Но съм правил какво ли не – копал съм пътни канавки, бил съм дървосекач, мил съм съдове и съм преподавал земна гимнастика (www.theearthgym.com). Завършил съм в гимназия в Окинава, Япония, никога не съм учил в университет, но обичам да чета книги. Ако книгата е смислена, аз засаждам дърво и я споделям. Ако не е смислена, тогава пак засаждам дърво, но книгата използвам за тоалетна хартия или подпалки.
Като цяло животът ми бе почти същият, какъвто е сега, уча за начините да ходя правилно и изследвам типове упражнения, за да мога да създам една физическа практика, която да намира баланса между дивото и питомното. Мога само да добавя, че откакто ходя бос, нямам никакви болки. Нито в ходилата, нито в гърба, а сърцето ми е по-силно от всякога.
Кое беше първото нещо, което те накара да се преместиш?
Боляха ме ходилата. Пръстите на краката ми се бяха деформирали. Толкова силно ме боляха, че едвам се движех, а винаги съм използвал ходенето и тичането, за да се справям със стреса от съвременния живот. Хо е дом за мен, просто се завърнах у дома, за да се излекувам.
Следвайки собствените си стъпки, аз излязох от изолацията на съвременния свят и стъпих на земята. Резултатите последваха бързо. Оздравителният процес започна от краката ми, но и болките в кръста, тези във врата и болката в сърцето изчезнаха. За отрицателно време вече бях готов да тичам, бягайки далеч от улегналия, стресиран и заседнал живот. Танцувах като огъня, тичах като вятъра, заяквах като камък, а вътрешно бях гъвкав като водата единствено докосвайки с босите си ходила земята и позволявайки й да ме учи. Да следваш краката си е нещо просто, но се учи трудно.
Има ли нещо, което да ти липсва от модерния свят?
Не ми липсва нищо просто защото няма как да избягаш напълно. Затова намерих начин как да излизаш отвъд стените, машините, електрониката и клюките поне за малко, право в естествения поток на енергия на земята, и след това да влизаш обратно, ако решиш.
Ходейки бос през цялото време, не нараняваш ли ходилата си?
През дългите ми пътувания, тичайки бос по планинските участъци на Олимпийския национален парк, се научих на много важен урок. Беше ранната зима, снегът дойде и едва не загубих пръстите си. Не носех обувки, а разстоянието, което изминавах, беше почти 50 км. Затова реших, че ще жертвам якето си от кожа на лос, и си направих импровизирани ботуши, които да предпазят краката ми. Това беше моментът, в който разбрах, че трябва да променя начина си на мислене из основи. Беше много ценен урок.
Трудно ли се преживяват зимите?
Въобще не. Това е едно приключение и никога не ми се е налагало да се справям с ограничени запаси от храна. Отново просто следвах краката си. Няма много неща, които да не ям. Определям се като всеяден, храната ми е разнообразна, което също така означава, че отделих време да се науча как да използвам празнината в стомаха си като движеща сила за намирането й. Например случвало ми се е да намирам убит от пума лос. Когато това се случи, всички обитатели на гората инстинктивно се насочват към това място, за да се нахранят. Това правя и аз. Често се натъквам и на животни, блъснати на пътя. Много хора се страхуват от това месо, но въпреки това ядат луканка.. а тя не е нищо по-различно от изсушено на слънцето месо. Това, което ям, много зависи от терена, който обикалям в конкретната седмица. Но има една много специална храна за душата, от която държа винаги да имам сериозни запаси. Това са шоколадовите домашни бисквити по рецептата на баба ми.
Имал ли си близки срещи с опасни животни?
Веднъж, когато се разхождах по пътя, някакъв идиот, който говореше по мобилния си телефон и караше с поне 120 км/час, едва не блъсна сърна пред очите ми, както и самия мен. Най-опасните срещи в живота ми в дивото, както и в града винаги са били със същества на два крака.
Какво правиш, ако се разболееш?
Огънят е един от елементите, които трябваше да се науча да използвам за лекуване. Друг важен лечебен елемент е водата. В крайна сметка ние самите сме огромни торби, пълни с вода. Забелязах, че единствено в града и около определени хора аз се разболявах, и тогава се връщах отново в гората и пиех вода от река Хо, потапяйки се напълно в нея. Дядо ми наричаше това „целувката на ледника”. Освен това в гората намирам всякакви гъби и билки, с които мога да се лекувам.
Този начин на живот засили ли връзката ти с Майката Природа?
Признателност е слаба дума за това, което изпитвам към природата и периодите, през които преминах и все още преминавам чрез нея. Аз едва сега започвам! Едно от много важните неща, които научих, е това разбиване на стереотипа за полярностите в модерният свят. Хората непрекъснато се опитват да ти поставят рамка. Отдалечавайки се от удобствата, навиците и достиженията на цивилизацията, като обувките, машините, стените, електрониката, аз забелязвам как започвам да търся истинския смисъл на нещата. Затова поех по средния път, балансирания живот. Невинаги е лесно да намериш баланса между модерното и дивото, но винаги е забавно предизвикателство.
Кое е най-хубавото и най-лошото нещо на този тип живот?
Където има хубаво, има и лошо. Такъв е животът. Моята страст е да изследвам, да се свързвам и да тествам лимита си, намирайки баланса.
Не си представям да има много жени, които да водят подобен живот. Не ти ли става самотно понякога?
Пътувайки, съм формирал многобройни връзки с жени, но от типа брат-сестра. Може да не мога да разбера за какво точно говорят винаги, но ако нозете им допират земята, ми става по-лесно. Преди няколко години пътят ми се срещна с този на Кедровата жена. Споделяхме еднакво разбиране за планината и гората, дълбока визия, на която й липсваше мисия. Единствено мисията бе способна да материализира визията ни във физическия свят.
Как се съгласи за участваш в телевизионно предаване?
Имам три големи страсти в живота: първата е реката Хо, исках да покажа на какво ме е научила. Втората ми любов е моята общност, моят клан, който е разпръснат из трите терена, които обитавам. И третата ми страст е земната гимнастика, това практическо учение и разбиране, което преследвам и развивам през целия си живот.
Предполагам, че нямаш телевизор, но след като ще те дават по телевизията, вероятно ще има хора, които ще тръгнат да те търсят, защото вече ще си известен и ще нарушат уединението ти?
Последният път, когато гледах телевизия, бях още малък и помня единствено, че ми беше скучно. Гледах няколко клипа от тези, които екипът са снимали за предаването, и ми харесаха. Харесва ми да виждам планината и братята си. Но не бих гледал поредицата най-вече защото не мога да слушам гласа си на запис, нито да се гледам, а и не смятам, че съм легенда. Земята е легендарна. Славата е създадена от модерното общество за впримчване на свободния дух на човека. Винаги ще бягам от това. Ако някой дойде да ме търси, първо ще открадна обувките му, ще му дам пръчка и въже и след това ще му покажа как да практикува земна гимнастика.
Каква мислиш, че ще е реакцията на хората? Дали ще те помислят за луд, или тайно ще ти завиждат?
Нямам представа, а и честно казано – не ме интересува. Трябва да питате тях. Когато започнах да ходя бос, открих невероятен нов начин да изследвам общата ни културна история. Излизах бос в центъра на града и влизах в магазините така. Виждах, че някои хора реагираха позитивно, спомняйки си времената, в които те самите са се движили така по тази земя. Други се ужасяваха и ми се подиграваха. Нямам време и желание да дешифрирам какво мислят хората. Нали все пак Америка е „Земята на свободните и домът на смелите”. В днешно време е по-скоро „Земята на свободните и домът на окованите”. Не знам какво мислят хората, но ми се иска да мислят повече за това, как да не разрушават земята, по която всички ние ходим.
Какво друго искаш да разберат хората?
Просто се изправете, излезте от кутията си и се разходете из природата във вашия регион. Когато го направите, ще започнете да забелязвате малките неща. Надявам се хората да излязат сред природата за достатъчно дълго време, за да си припомнят, за да се излекуват и за да започнат да възвръщат своята връзка със земята.
